- Здравей! – прошепнах тихо, а тя подаде ръката си. Поех я и я ценунах. Тогава усетих как тя леко потръпва.

- Ела, седни тук! Трябва да поговорим…-промълви тя, отне ръката си от моята и направи жест към стола.

  Аз я гледах втрещен. Тя се бе разхубавила адски много. Изглеждаше като принцеса – толкова савършена, толкова изискана, но пак тя, пак Стела, моята Стела. Със същия див и весел поглед, с нейния огън във вените, които целувах с години…

 -Как си, Ив? Какво става с теб?-промълви тя и отпи от чашата си.

-Ти кажи, Стела. Какво е станало, за да ме потърсиш след толкова много време? Нима се нуждаеш от мен? – попитах аз подигравателно(а така исках да я целуна отново).

- Стига! Защо не се променяш?! Същото мрънкало както преди…

- Хм… Това прозвуча като „Липсваш ми!” – вметнах с ирония и й намигнах леко.

- Каквото и да значи, Ив, няма да го разбереш. Та…искам да започна с това, че съжалявам …

- О, съжаляваш! Хм… Какво целиш, Стела? Да ме приютиш, да ме разориш, да правиш секс с мен, да ме убиеш и да забравиш за мен?

- Не! Не това! Поне не за сега… Просто всичко е толкова сложно.

- Как няма да е сложно! Та ти си едва на 20!-  повиших тон аз, но всичко за момента протичаше в границите на нормален,спокоен разговор.

И когато почти бях изпуснал нервите си тя просто се усмихна и огря целия свят. Омекваха ми капачките от тази жена, от моята Стела.

- Виж скъпи, остави този сърказъм. Или си до мен или не. Този път се забърках сериозно и ако желаеш да ми помогнеш кажи, ако не – няма нужда да си губим времето.

- Окей! Кажи какво става? Какъв е проблема,малката? Изглеждаш разтревожена.

- Може би. – прошепна тя и хвана ръката ми, която бях поставил непосредствено бизко до нейната. Делеше ни чаша „Маргарита” и няколко години …

- Виж… Направих грешка. Бях там, където не трябваше и сякаш не ми остава много време тук …

- А малката, така ли? Да не би ще ходиш някъде ? На село?-попитах я аз заядливо и тя започна да се изнервя…

- Казах нещо, Ив! Не ми губи времето!

Тя облече коженото си палто, грабна чантата си и изфуча през вратата, а аз стоях и гледах втрещен. Хванах сакото си и побегнах след нея. Косите й се вееха като златни нишки, беше се сгушила  в палтото си като дете, а тракането на токчетата й отекваше. Затичах се и я хванах силно за ръката.

-         Махни се! Пусни ме! Нали те помолих да не си губим времето? Радвам се, че се видяхме и това е…

-         Виж, Стела, как искаш да реагирам?! Падна ми от небето, не съм те виждал от три години, Станала си прекрасна, но не знам за какво си дошла. Имам толкова неща, които исках да ти кажа, но ти бързаш …

-         Нямам време, бе човек! Всеки момент мога да си отида!

-         Малката, в какво си се забъркала?

Тя сведе глава и тръгна към една пейка. Аз я последвах и седнахме двамата.  Помълчахме малко.. Тя взе един паднал, пожълтял лист и се усмихна …

-         Знаеш ли как ми лиспват миговете с теб, калиите, които ми подаряваше, омлета, който правеше… Е, не беше толкова вкусен, но беше с любов и с толкова много маслини (които не обичам)… Да, знам, жеста беше важен, но се наложи да си тръгна и …

-         Наложи се? ! Не се оправдавай!

-         Не мислиш ли, че е късно за оправдания, Ив? Не съм дошла да се извинявам или да се оправдавам, просто искам помощ, ако можеш или искаш да ми я дадеш-добре, ако не – не и това е …

-         И все пак, ако сега не те питам няма да ми се отдаде друга възможност.

-         Окей! Знаеш какво работя. Ти също беще поръчан и аз трябваше да си свърша работата, но се влюбих в теб. Тръгнах си и казах, че съм разкрита… Преместиха ме в друга държава, нова самоличност и прогдължих да работя …

-         Още работиш това, нали ? А беше обещала да спреш …

-         Ив, от това измъкване няма, а и съм идеална – правя го пет години вече. Кой би заподозрял малко, непълнолетно момиче? Тя може да е просто една ефтина проститутка и това е.

-         И все пак не се ли чувстваше гадно? Поне първите няколко пъти?

-         Хей, за да очистиш човек той трябва да си го е заслужил.

-         Стела, ти не си съдия, нито Бог. Не си човекът, който да определя кой да живее и кой не.

-         Да, но щом мога да убивам, значи имам правото да съм съдия, а и това е работа като всяка друга – дават ти задача, изпълняваш я, възнаграждават те. Къде е проблема?

-         Да, и за това питам като няма проблем защо си тук? За да ме обичаш?

-         Надали … Виж, оплесках нещата, защото убих този, който не трябваше и сега ме търсят, а най – лошото е, че май са ме намерили …

-         Ей, по-спокойно… Аз съм тук, ще оправя нещата. Ще звънна няколко телефона и всичко ще се нареди. Не се шашкай… само кажи кой е …

-         Той, Той е!

-         Той ? моля?! Мъртъв е?!

-         Да …

-         И ти го …

-         Да.

-         И как, дете, как?! Недоумявам!

-         Ами както всички останали. Той беше в “SX” и аз отидох там. Бях в ролята на проститутка. Той веднага ме забеляза и дойде при мен, попита „Колко?” аз казах цената си и се качихме в хотела. Преди да започнем бях проучила, че му харесват перверзиите и садо-мазо. Отидохме в стаята. Разкъсах му дрехите и го завързах за леглото. Извергът стенеше от удоволствие. Запуших му устата с бикините си…

С подробности ли го искаш?

-         Ти как мислиш? Нали знаеш: „Иначе е загуба на време”.

-         … И разтворих крака пред него. Започнах да мастурбирам с дръжката на камшика. След това започнах да го удрям. Тогава той се усети, че има нещо, че камшика е истински и боли много. Оставих камшика на страна и отворих една бутилка шампанско. Залях го, а той се побъркваше от кеф.  Тогава извадих една спринцовка от чантата си и я напълних с шампанско и докато той се опитваше да се измъкне забих спринцовката в една от вените му и я изпразних. След минута въздуха стигна до сърцето му, той умря, а аз просто си тръгнах. Не знаех, че това е Той. И от тогава ме търсят …

-         Ох… защо не спря на време?

-         Хей, мислиш ли, че можех да спра?! Аз бях малка и неразумна и имах честа да бъда единствената жена в онзи свят…

-         Славата разхищава …

-         Не само славата, а и парите…

-         Може би,  може би…

Аз станах и позвъних на няколко човека, от моето минало. По време на разговорите не спирах да я гледам как стоеше и си играеше с листото … Тя, човекът, който си заслужаваше …

-         Нещата се уредиха! – казах аз след като прибрах телефона в джоба си. – От утре си Силвия Ованес. Доволна?

-         Сигурен ли си?

-         По сигурен не мога да бъда.

-         И защо ще го направиш? – притесни се тя (когато има проблем на челото й се образуваше малка бръчица).

-         Зашото още те обичам, малката, а и знам какво е да бягаш от такива хора. Нали си спомняш, че и с мене беше същото. Не можех да изляза на кафе или дори до магазина. Наложи се да си сменя и самоличност и пол. Знаеш го, мила… утре всичко ще е ново, всичко ще е свършило.

Хванах я и я прегърнах силно. Тя се сгуши като дете в обятията ми и ме целуна както преди. Поседяхме десетина минути.

-         Хайде да тръгваме! – прошепна тя.

-         Сигурна ли си, малката?

-         Да, определено! – хвана ръката ми, стана и започна да ме дърпа, усмихвайки се.

-         По-добре ли си?

-         Дааа! – извика тя с досада и продължи да ме кара да стана.

-  Хайде да ядем захарен памук! Днес е последния ми ден като Стела Христакудис.

Станах изведнъж, а тя се затича пред мен.

Изядохме памуците си. Полюлях я на люлка (както преди) и не можех да смъкна очи от нея. Беше толкова прекрасна моята звездичка. Започнах да усещам как се влюбвам отново и се спрях.

Дойде време да си кажем „Довиждане!”, а така не ми се тръгваше…

Тя спря пред кръстовището, посегна към мен с малката си ръчичка и ме погали.

-         Тръгваш, нали ?- попитах я аз със забит поглед в земята.

-         Да.. няма как да остана.

-         Утре в шест ела.  Всичко ще е готово.

-         Пак тук ли?

-         Отново тук. – усмихвнах се аз.

-         Ех, ти и твоите корекции.

-         Иначе нямапше да ме обичаш, ако всичко ми беше наред.

-         Прав си, да… Та това беше. Ще гледам да не използвам твоите връзки отново… И благодаря!

-         Няма за какво, звездичке!

-         Чао!

-         Сбогом!- промълвих аз, а тя се обърна и тръгна да пресича. Светофара беше зелен… зелен като очите й, като живота в тях …

Тогава фиксирах вниманието си върху шофьорът, който беше спрял, чакайки своето зелено. Той я гледаше и беше обсебен от красотата й. Тогава по лицето му се плъзна една сълза. Отпусна съединителя и даде газ. Блъсна я, смаза я, аз просто гледах малкото й трупче в средата на платното. В този момент телефонът ми звънна:

-         Да?

-         Поръчката е изпълнена. – чу се женски глас от слушалката.

-         Знам, аз съм тук.

-         Какво става, Ивет? Защо го искаше? Боли ли те още за нея?

-         Да, боли, но отмъстих на малката.  Какво можех да направя?!

-         Не трябваше да избираш точно този човек да я убие. Та това е собствения й брат!

-         Всичко му кажи на него! Нека дори да разбере каква е! Нека да разбере, че Ив е Ивет, онази Ивет – суквартирантката на сестра му. Всичко му кажи и ако не си пререже вените го направете вие!

-         Разбрано.

-         Надявам се! Всеки трябва да си плаща, за всичко да си плати! Това бяха три години чакане… Нея чаках … аз не съм останалите й женички!

-         Хей, по-спокойно!

-         Вече е късно за спокойствие!- казах, затворих телефона и тръгнах да пресичам по същата зебра, към същия светофар, към моето  зелено…